Изключвам компютъра, на който до преди секунди съм наблюдавал Черно море - Левски. Мачът на онзи терен, с онова влизане на Рабех и ръководен от онова подобие на съдия. Един от многото подобни мачове, които гледаме в България. Бързам, защото в 16 часа българско време започва Парма - Болоня.

Първоначално очакванията ми за срещата от Kалчото не бяха големи, напротив. След двубоя, който гледах на компютъра и пародията сътворена от съдийската тройка на Димо от Варна, разбирам, че няма как, мачът на Тардини да бъде е по-лош.

Енио Тардини е кокетен стадион от британски тип, каквито в Италия са рядкост. Преди да се настаня на трибуните се сещам за скандирането „Еньо, Еньо, Еньо...”. Енио Тардини обаче е съвсем различен човек и е бил президент на ФК Верди, който е дядото на сегашния Парма. Как иначе да си кръстят отбора в Парма, ако не на Джузепе Верди.

Предстоящата среща си е дерби от всякъде. Провинциално и сравнително люто, между два града близко стоящи един до друг.

Агитката на гостите от Болоня изненадва приятно. Запълнила е своя сектор, скандира задружно и показва, че е доста вярна.

По-късно и домакините демонстрират, че имат с какво да се похвалят на трибуните. Техният сектор е Северната трибуна. Преди мача гръмват две-три бомби, за да напомнят, че на Апенините още се борят с хулиганството.

Дикторът надъхва с чудесно артикулирано произнасяне на съставите. Пуска парче на Coldplay, което кара футболистите да настръхнат, докато се подготвят за мача.

Обидите между двата сектора са непрестанни. Тези на централните трибуни са кротки хора, които подкрепят Парма, ако вкара гол, даже и тогава гледат да не прекаляват с виковете. Агитката дори скандира нещо против тази част от привържениците на „кръстоносците”.

Две неща ще обединят всички хора на Тардини в следващите часове. Първото става секунди преди първия съдийски сигнал на рефера. Дете в инвалидна количка дава символичното начало на срещата. Следват мощни аплаузи. Капитанът на „дуковете” Стефано Мороне чете слово, в което призовава тифозите да пращат съобщения от телефоните си на специален номер, за да подрепят деца в затруднено положение. Инициативата е валидна за всички мачове от кръга. Треньорите носят червени шалове направени специално заради това. Даже и Гуидолин е завързал елегантно шал, макар че е най-зле облеченият треньор в Серия А.

Парма мачка, а Болоня повежда в резултата малко преди края на първата част. Голът бележи Габи Мудингай. Радостта на гостуващите фенове затвърждава усещането, че са малко по-гласовитите.

След почивката нещата си идват по местата. Парма обръща мача след голове на „обещаващите” Кристиан Панучи и Никола Аморузо. Защитникът бележи с глава, а през останалото време играе, като професор по футбол в защита. Има бъдеще, скоро стана на 36. Влезлият като резерва Аморузо е по-малък с една година. Ако живееха в България, вече щяха да са треньори, но това е друга тема.

Всъщност, „дуковете” са юноши бледни сравнение с Болоня. Като гледам състава на гостите почвам да си мисля, че от някъде ще изкочи и Ники Илиев. Петима от титулярите на Франко Коломбо са родени между 1974 и 1977 година. Сред тях има култови фигури, като Марко Ди Вайо и Марсело Салайета. Темпото на игра е впечатляващо, а ако го съпоставим с това в България, нещата стават несравними, въпреки че на Тардини е пълно с футболни динозаври.

Малко преди края двете агитки отново се обединяват. Тифозите на Болоня скандират името на Ди Вайо, който е заменен. Целият стадион изригва, защото таранът е бивш футболист на Парма.

След края на двубоя публиката изригва. „Дуковете” и Валери Божинов мечтаят за Шампионската лига. Дикторът казва крайните резултати от другите срещи, които завършват по поръчка за клуба от града на Верди. Народът си тръгва доволен, изключение прави само онзи сектор с гостуващата агитка, която се отправя към гарата. Пускат за довиждане една коледна песен, защото това беше последното домакинство на Парма преди празниците. Бяла държава, футболна страна. Тук тази игра е просто един вид култура.

Сещам се за вишката на стадиона във Варна, която е „нашето коментаторско място” и още няколко подобни във футболна България. Преглъщам горчиво и си тръгвам от Енио Тардини без да се обръщам назад. Това провинциално дерби, ще го запомня, защото имаше тръпка и стил, по италиански...